What are you? A chaos.

ophelia ansel

Късно е. 
Сигурно е есен. 
Късно е. 
Толкова късно, че часовникът е забравил колко е часът.
Сънувам.
Теб. 
Помниш ли-... помниш ли ме?
Разбира се, че не. 
Ти си размил се във времето силует.
Помниш ли-... помниш ли ме? Не?
Аз обаче помня.

Чувството на летаргия бавно чезне.
Постепенно възприятията се възвръщат. 
После идват и цветовете.
Ярки
Неясни
И може би размити.
А срещите ни се състояха в цветове. 
Гамата беше восъчно жълто, размиваше в жълтопепеляво и завършваше с виненочервени оттенъци. Светлините бяха приглушени. Музиката беше стихнала. Кълба дим се виеха мудно. Глъч и смях се носеха из задименото помещение. Тя се усмихваше над чашата вино. Момиче без възраст. Нежните й черти изпъкваха неестествено на порочния декор. Чашата й беше наполовина празна, кичур коса беше паднал през лицето й. Говореше безспир - за далечни светове; за несподелената любов; за галактики и звезди, а аз попивах всяка сричка, всеки нюанс на мекия й глас. В миг ритмични звуци гръмнаха отново по даден знак. Времето минаваше, а разговорът течеше. Трябваше да тръгваме. Кога ли щях да я видя отново?
Гамата беше сива, до черна, с фосфорно бели щрихи. Тя рядко говореше за себе си. Спомените по миналото й носеха неимоверна тъга. Затова спрях с опитите си да я разпитвам. Съществуваха обаче дни, в които тя ми разказваше. Дребни неща. Говореше, а аз я слушах със захлас. Изражението й се променяше, на моменти по него проблясваше радост, а в други мигове, се четеше болка и страх. Страхуваше се. Страхуваше се от нещо. В тези моменти жълтите точици в пъстрите й очи потъмняваха и траурна усмивка застиваше върху меките й устни. Пътите, в които я виждах такава прогаряха дупки по кожата ми. Четвърта степен изгаряне.
Последният път, в който я видях, гамата беше лимонено, стигаше нюанси на пурпурно, с отсенка на синьо. Имаше маргаритки в косите си. Казах й, че е красива. Тя се смееше. „Някой ден ще бъдем аз и ти срещу света, някой ден..“ шептеше тя. Обещание заключено между четири очи. И аз вярвах. И се надявах. Силно. Ала изгубих я някъде в тишината, или може би някъде по прашните пътища. Потъна в тъмнината, в море от пълна вечност.

twenty
unmarked shadowhunter
adelaide kane