Magdalena Lelièvre

" Ако се вгледаш по-внимателно ребрата изглеждат като клетка? Сърцето вътре в мен е див звяр - чудовище! Все нещо трябва да го удържи."

Жива душа.
Нима виждате по - скептично олицетворение на греещият клетник, затворен в оковите на тялото и? Нима ние - всички, се превърнахме в грешници? Копаехме все по надълбоко дупката в която ще се спуснеме и заровиме. Ще продължим да дълбаем, заравяйки греовете, съмненията, живота си и в един момент, пръстта ще ни задуши, крайниците ни ще атрофират, а душата ни - погълната от Ада. Никой не ще се спаси.
Отварям за миг очи, клепачите ми натежават,  а силната електрикова светлина пари божествено. Премигвам, веднъж - два пъти, светлината се отдалечава и приближава, а пулсиращата адска болка ме отвежда далеч от тук. Притискам силно клепачи и отварям широко очите си. Нервните и ръце, обаче издаваха друго, мириса на отчаяние, а може би и загуба се стичаше по вените и. Светият Граал бе превъплатен в него, божеството сияещо се рееше наоколо и те изпълваше с живот. Ако имаш такъв. На какво мирише? Любов? Слабост. Не.
Душа.
Ела при мен.
Аз ще бъда твоят проповедник.
Ще изповядам греховете ти.
Свещенник
Седемте смъртни гряха.
Всичките.
Ще ги опитам от теб.
През годините всяйчески се опитвах и се борих, надмогвах ги, завладявах ти, те ме обалдаваха - вътрешните демони. Аз - глупачката си въобразявах, че гледайки ме от отсрещният бряг са далеч бреговата линия ни делеше. Чистите води на вековният живот се омърсяваха, цапаха с жлъчтта покрила телата ни. Замърсените вече води пълни с гняв, алчност, отрова се маскираха като една добре спечелена победа. Но колко спечелих? Всъщност, май загубих борбата. Надмощието и вдигнатата победена ръка на противника не винаги значи спечелена титла. Понякога битката тепърва започва, но дявола продължаваше да шепти. Произнасяше лукаво думите си, притегляше безсилното ми тяло право към дупката към която бях тръгнала. Или бе самият ад. Дарбата бе по - силна от мен, демоните проповядваха словото си монотонно, завладяващо, хипнотизиращо, доволно чакайки победителя в теб да съзре очевидната загуба. “Във всеки тунел не се крие светлина, в повечето случаи дявола осветява пътя към отвъдното." Промените в стечение на времето се изявяваха не само вътрешно, но и външно. Киселината разяждаше органите ми, магията се разпростираше все по - навътре и навътре, станах роб на собственият си ум. Управлението бързо сменяше посоката си, така както и решенията ми. "Прекалено слаба си." И там започна всичко. Изпитваш лимита си всеки Божи ден, колко иронично, а? Алчността те бе погълнала, желанието за живот, победа те бе затворила в невидимата си клетка и не искаше да те пусне. Зверовете които те пазеха се опасяваха от това което предстоеше, почерненото ти сърце, изстиналата душа бяха затворени завинаги и не им се полагаше свободата. Заменени от греховете обитаващи тялото ти. Вековете си минаваха, а ти се самозалъгваше за властта. Тя се покланяше  пред теб, но мъртвият и поглед те вкоченяваше. Ръцете ти покрити с алена кръв, всички цветове преливащи се, опитвайки всяйчески да изтриеш кошмарите будещи те нощем. Всичко започваше с тихо подшушване, но продължвааше с тиктакането на стенният часовник отброяващ живота им, чуваше всяка отброена секунда, отброяваше живота им и завършваше с маниакалното търкане на кръвта от дланите си. Изтриваш огледалото прозирайки измежду червеноти и прозрачното. Вглеждаш се в гладката повърхност насреща си виждаш друг човек същество. Дробовете ти избутват въздуха, но не го усещаш. Задъхваш се, за миг спираш да дишаш и се чудиш дали не си се погубил още в началото. "Кога загубих тази битка, чудовище?" Думите излизайки от устата ми вече не значат нищо, не ги познавам, те са на друг човек. Аз не съм такава. Аз не съм такава. Повтарях си, крещях, бутах, удрях но не се получаваше. Опитвах се да изтръгна с ледените си пръсти сърцето си от гръдният кош, изкарвайки го да го захвърля и стъпча. Болката ли ме превърна в "това"? Но жестокото сърцето продължаваше да работи, бутоните му бяха включени, светеше, огряваше всеки тъмен ъгъл на изгнилата ми душа, но не показавше да живее в едно с мен. Живеше отделно от сбоственика си, а сега бях "продадена" с продадена на безценица душевност. И нямаше връщане назад.
Ние сме научени да взимаме каквото ни е отредено.
Ако не го получиме, го взимаме на всяка цена.
Дори и с цената на продадената си душа.
Винаги взимах всичко, което пожелаех. Още от малка бях свикнала, по - малката получаваше най - хубавите подаръци, най - хубавите дрехи, дори момчетата се въртяха около мен само защото не ми пукаше от живота на останалите. Предпочита да ги стъпча и премина през тях, отколкото да не взема полагаемото ми. Най - смешното е, че и да го взема, ако то не пожелае..ще го смачкам между пръстите си, ще го умъртвя и захвърля като ненужна вещ. Защото така се налага. само силните оцеляват в този жесток, покварен от жестокост свят. "Живота на хората е ценен, Маги, не го подценявай." Майка ми постоянно го повтаряше. Невежата не виждаше потенциала в силата, която вече бях обикнала. Стиснала със зъби между устните си, а на върха на езика си чувствах горчивината на злото. "Нищожества, майко, обикновенни..непотребни..нищожества. Следвай по - умните, за да не попаднеш сред партидата им." Повечето хора имат същите демони, същите алчни копеленца спотайвики се в гардероба ти, в мрака дебнещи те, но аз предпочетох да храня моите. Да ги поддържам, да ги съживя.
Затварям очи.
Отново ги отварям.
Вцепеняващата болка в главата ми е толкова силна, че ми идавше да я ударя в стената за да спре. Едва премигваща, картинката пред мен се размазва, сивите ми ириси се опитват да свикнат вече с по - заглушената премигваща светлина. Студ сковал костите ми, заменен от меката топлина на нечия чужда кожа докосваща моята. По дяволите, не ме докасвай! Изръмжавам вътрешно и се вдигам рязко хващайки първото разпознато раздвижване до мен. Пръстите ми се вкопчват в непознатия.
-     Не ме докосвай! - Изтискам злобно през зъби, пръстите ми се затягат при нервното и дръпване. Музиката на чувствата се рееше около нея като вбесени ангелчета срещнали мен. Хаоса настъпил в окончанията на мозъчната и кора се блъскаха в моята. Какво чувстваше? Страх, неприязън...гняв? Аха... Ето го разковничето. Гнева избутваше останалите и надделяваше, но можех ли да го контролирам? Можех ли да му дам повече власт? Първичните ми инстикти заработиха като добре смазана машина. Буталата се задвижиха с нечовешка бързина стигайки до умопомрачителното ми болно съзнание. Искаха своето. Гнева бе най - опустошителното чувство, което хората бяха притежавали и събудили преди милион години: войни, убийства, алчност - погубваха се сами. Но защо да не им помогна?
"Защо сама да не го бутна от скалата?"
-     Кой си ти и какво търся тук по дяволите?! - Изръмжавам насреща и навлязъл в личното и пространство. Сивотата се разделяше от мъглата на мрака в погледа ми. Горещината по между ни се увеличи, сърдечният и механизъм щеше да изхвръкне, чувах биенето му. Човек. Ловец. Кой знае. И не се интересувам, в първият момент щях да пратя още един спътник на брат си, ако дори мигне по погрешка. Мускулите ми се бяха впрегнали, електрическата болка биеща във вените ми се търкаляше по вените ми. Черната слуз я възспираше. Тялото ми се възстановяваше. Душата му ме задушаваше, едва не се задавих от тая гадост.
"Първият срещнат човек и той чистосърдечен. Мамка му и аз имам един късмет.."
Хайде скъпи, опровергай ме. Надуши гнева витаещ наоколо, поддай му се. Хвани го.
Играта с хората бе като наркотик за мен. Колкото повече приемаш, толкова повече ти харесва и потъващ.
"Премини от другата страна, хвани "спасителното" въже и скочи срещу мен, но не падай в пропастта. засега."
Спотаената ярост вътре в нея, заспала дълбок непробуден сън се разтъпчваше наоколо доволна от "създателя си". Тя криеше гибелта си потънала в самотата си. А аз нямах търпение да я "спася".
Ела.
Ще те спася.
Самотата ти не ще потъне в мрак.
Тя е част от теб.
Отдай и се.
Но аз ще те погубя.
Недей се вслувша в лъжливите ми думи.
Ще проклинаш този ден.
Тръгни си и не се обръщай.
Духовете ще те понесат.

Край

Всяка приказка завършва с щастлив край, само че тази никога не е започвала.
Нещо се обърка. Всичко се обърка. Те ме заловиха.
Скоро живота ми на горделива, силна и непоколебима жена се превърнах в затворник на собственият си ум. Те ми отнеха ума, живота и целите. Но аз ще си ги върна!