Make a joke and I will sigh and you will laugh and I will cry. Happiness I cannot feel and love to me is so unreal .And so as you hear these words telling you now of my state, I tell you to enjoy life. I wish I could but it's too late...

Just leave me to die!

Adrian 'Diamante' Black II 17 II Demon / Downworlder /II FC: Ash Stymest

Поредния ден от жалкото съществуване на шестгодишното момче, прекаран в агония, мъка и глад. Ритникът на баща му го приклещи в стената, а няколко от фините му детски кости изпукаха. Ейдриън изстена от болка, а хлипането му прерасна в истински плач.
Ейдриън плачеше не заради поредната доза шутове, която получаваше, а заради тъмните сенки, в които баща му се превръщаше. Картината истински го плашеше, сякаш Дявола се явяваше пред него. Или чудовищата, с които го плашеха, ако не искаше да си легне да спи.
А може би бяха те?
Всеки път, когато разкажеше на някого за видяното - на приятели, на роднини, на собствената си майка, всички смятаха, че е просто едно дете с развито въображение, и продължаваха да твърдят как баща му е прекрасен човек - все неща, противоположни на думите, излезли от устичката на тъмнокоското.
А Ейдриън продължаваше да твърди на това, което е видял.
- Остави ме... мо-ля те... - последва остра кашлица. Момченцето закри устата си с ръка, а когато я отмести, видя черна кръв по дланта си.
Не. Това не беше метафора.
Нишките на мрак, които бяха заели мястото на обичния му татко, се смееха ехидно насреща на сините очички на детенцето. Последва пореден писък, съпроводен с груб шамар.
Хлапето се опита да пропълзи до вратата, където го чакаше майка му. При окаяния вид на сина си зениците и се разшириха, а ръката и запечата устните и, спирайки я от това да изкрещи.
- Б-бил си прав.. - едва прошепна жената, опитвайки се да превъзмогне ужаса, която я бе обладал. Чудовището спусна една от нишките си към нея и я хвана за косата, дърпайки я жестоко.
Секунди по-късно Ейдриън видя майка си обезглавена, а лилавите стени бяха опръскани от алената и кръв.
Последните думи, които устата и едвам бе успяла да изрече, бяха "Бягай".
Момчето се възползва от момента и заплака още по-силно. Напусна къщата, изтича, но се спъна в един камък.
Това беше краят за него.
Демонът щеше да го напипа и да го последва същата съдба, която сполетя милата му майка.
- Какво има, детенце? - една възрастна жена, може би наскоро навлязла в границите на третата възраст, му подаде ръка. Ейдриън се опита да я хване, но не успя. Изпитваше ужасна болка в ръката си.
Жената го повдигна на ръце и го погледна в очите. Той примига няколко пъти, правейки неуспешен опит да изчисти очичките си от сълзите, които напираха в тях. Отвори устата си и понечи да и разкаже какво се бе случило, но се задъхваше, кашляше и давеше. Разказът му не беше много ясен, но все пак жената бе успяла да схване какво той и казваше.
Зениците и се разшириха.
- Да тръгваме към дома ми. Ще ти помогна. Ще се оправиш, обещавам ти!
- Оставете ме... да умра.. - той стисна зъби и опита да се изтръгне от захвата на дамата, ала не пожъна особено голям успех.
- НЯМА! - тя изкрещя насреща. Беше твърдо решена да спаси живота на младия демон. - А как е името ти? Моето е Клавдия.
Той си пое въздух и се замисли няколко секунди, сякаш не знаеше как се казва.
Сякаш се опитваше да си спомни.
- Диа... манте..
От този момент Ейдриън Блек не съществуваше.
Съществуваше само Диаманте.