I may not remember you, but it feels like I have known you my whole life.

Джейс не остана изненадан, че момичето знаеше името му, не се замисли дори за това все пак повечето хора, които посещаваха студиото му бяха насочени към него от свои приятели. Това, което обаче му направи впечатление бе държанието й.Определено имаше нещо странно в начина по който нахлу в магазина и по-който започна разговора, сякаш искаше да каже или попита нещо, но си нямаше и на идея как да го направи.
Погледът му се отклони към разкъсаните скици, повечето от тях бяха останали здрави в предвид огромния им брой. Всички бяха различни и уникални по свой собствен начин, но Джейс не знаеше какво го кара да ги рисува, нито какво значат те. Няколко пъти се бе опитвал да ги провери в интернет, но там не откри никаква информация. Рисунките бяха и част от странните сънища, които винаги бе имал. Не знаеше кога и какво бе причината те да започнат, но се появяваха в съзнанието му все по-често, сякаш се опитваха да му кажат нещо, но той не разбираше какво е то.

-Никъде...имам голямо въображение. -Щеше да прозвучи налудничаво ако й кажеше, че ги сънува, пък и той твърдо вярваше, че те се появяват в сънищата му точно поради прекалено развинтеното въображение, което имаше.

-Всъщност, с какво мога да Ви помогна? - Въпреки, че се бе приготвил да затвори студиото Джейс не бързаше за никъде, нито за студения тесен апартамент, нито за замразената вечеря, която щеше да пъхне в микровълновата набързо, ето защо реши да разбере с какво може да е полезен. Пък и не можеше да отрече, че имаше нещо у нея, което му изглеждаше толкова необикновено и познато, че искаше да разбере повече за червенокосото момиче със зелените очи.

Джейс бе прав имаше нещо подозрително у нея и въпросите й започваха да не му харесват. От къде знаеше за сънищата? Той не бе казвал на абсолютно никой за тях, дали онзи глупак Илая не бе пратил това момиче, за да си играе с ума му? Инстинктите му се задействаха по-бързо от обикновено и той се отдалечи подпирайки се на близката стена.

-Не знам за какво говорите! -Продължаваше да се обръща към нея с Вие, защото това проявяваше в случая не само учтивост, но и желанието да се дистанцира и да не фамилиарничи.

-Това са просто драсканици, които клиентите ми изглежда харесват. -Спомените му бяха толкова силно подтиснати, че ако сънищата не бяха започнали изобщо нямаше да се усъмни в истинността на ежедневието си.

-Знаете ли, вече е късно и студиото затваря, ще Ви помоля да си вървите! - Джейс се изправи и отиде до работното си място, за да вземе ключовете от мотора си. Той бе единственото нещо, което притежаваше, като изключим студиото. Харесваше му прилива на адреналин, който му доставяше скоростта. Сякаш го караше да се почувства наистина жив, да си на ръба, но да не падаш, начина, по който возилото плавно се промъкваше дори на най-непроходимите места бе като орел на земята, стрелнах се да хване жертвата си. Погледът му отново се обърна към червенокосото момиче, но нещо му подсказа, че няма да си тръгне толкова скоро от тук. Какво искаше от него ? Дали случайно не се бе изпуснал пред нея докато я е татуирал в миналото, за сънищата? Имаше нещо наистина гнило в тази история, но на Джейс му се искаше точно сега просто да го подмине.

Джейс наблюдаваше движенията на момичето, нещо, което притежаваше от както се помнеше бе способността да проследи всяко трепване, всяко движение сякаш се забавяше пред него, случваше се понякога, когато изпадаше в подобно положение на недоумение. Последния път когато се случи разби челюстта на Илай още преди самият той да е посегнал към него, сякаш можеше да прецени случващото се и да го парира, но никога не обръщаше внимание на всички тези странности около него, просто ги приемаше за част от себе си, беше си такъв.
Виждайки знаците, които се разкриха по ръцете й на лицето му се изписа изненада. Ако не бе начина, по който ги накара да се появят би казал, че са просто обикновени татуси, но те не можеха да изчезват и да се показват - те си седяха там, където бяха татуирани, за разлика от тези. Ръката му се плъзна по нейната, докосвайки завъртулките по кожата й с палец. По дяволите какво значеше всичко?! Имаше чувството, че трябва да знае нещо за тях, трябва да са му познати от другаде освен от сънищата, но не знаеше. Имаше онова чувство, когато искаш да се сетиш за някоя дума, на езика ти е, почти чуваш звученето й в ушите си, направо дори я вкусваш и въпреки това буквите просто не се подреждат, толкова са разбъркани, че не знаеш мястото им и думата се губи в пространството. По същия начин се губеха спомените му, някъде зад стена от фалшиви, които от скоро дори не му изглеждаха сякаш наистина са се случили. Знаеше, че не принадлежи тук, колкото и да харесваше студиото винаги бе имал онова чувство, че е на гости. Бе сменил няколко града докато се озове в Ню Йорк и бе продал всичко, което имаше, за да купи студиото. Спомените за щастливо детство във Флорида бяха толкова далечни и точно толкова изкуствени и изкривени. Погледът му се върна върху изумрудено зелените й очи, задържайки се там за миг, сякаш търсеше нещо отдавна изгубено.

-От къде знаеш за знаците? Коя си ти? - Вече нямаше място за учтивост, тя бе изместена от желанието за отговори и знания. Ключовете за мотора се изплъзнаха от ръката му, падайки обратно на бюрото. От устните му се отдели въздишка, а ръката му премина през русолявите кичури коса , които в края на деня бяха изгубили формата на прическа, разпилени в различни посоки. Щеше да я изслуша, трябваше да чуе нейната версия, дори това да бе някаква побъркана шега. Не знаеше дали може да й се довери, той никога не се доверяваше, не му се бе й налагало да го прави, защото отлично се справяше и сам. След време когато осъзнаеше защо всички момичета, с които бе излизал до сега имаха червена коса и зелени очи, сигурно щеше да се изсмее сам на себе си и поредния номер, който му бе скроил Валънтайн.

Джейс отвори уста, за да я опровергае относно твърдението, че е негова приятелка. Все пак бе напълно убеден, че никога до сега не бе срещал това момиче. Но преди да е казал и дума тя продължи да говори, треперенето в гласа й и начина, по който търсеше думите, с които да изрече мислите си му подсказаха, че ако е прекъсне само ще я притесни още повече, за това реши да я изслуша, колкото и абсурдно да звучеше всичко това. Първото, което му дойде на ум е, че момичето е употребило поредния наркотик и навярно си няма и представа какви ги бъбри в момента. Единствено това с руните хич не му се връзваше в теорията за наркотика. Тогава може би той бе дрогираният? Да, точно така, навярно онзи негодник бе сипал нещо в кафето му и всичко това бе поредната халюцинация, провокирана от развинтеното му въображение и обсебването му около сънищата напоследък. Само затвори очи, а след това ги отвори бавно и бам момичето вече няма да съществува. Хайде, Джейс, знаеш, че някой си играе с главата ти! Но трябваше да си признае беше толкова истинско, можеше да усети топлотата на кожата й, миризмата на лавандула, която се носеше около нея - леле този наркотик определено беше добра работа! Но Джейс трябваше да се стегне, да се прибере, да преспи и на сутринта никакви червенокоси момичета нямаше да му се привиждат, а на следващия ден хубаво щеше да срита задника на Илай.

-Благодаря за разяснението! -Ръцете му се озоваха върху нейните, хващайки ги нежно над лактите, за да я отмести леко в страни от пътя си.

-Наистина оценявам загрижеността. -Тя определено остана повече от изненадана от действията му, вероятно очакваше различна реакция.

-Аз смятам да се прибера..за да обмисля случилото се, не друго. -Ръцете му се отскубнаха плавно от нейните. Леле, как можеше да е толкова истинска? И красива? Явно мозъкът му и наркотика се бяха постарали доста заедно, че да създадат подобна халюцинация.


-Ти..можеш да останеш тук или да си тръгнеш, както прецениш. -Така или иначе какво значение щеше да има щом реално не съществува. Дори да решеше да дойде с него щеше да е напълно окей и без това скоро щеше да се изпари, колко жалко наистина определено беше красива и необикновена, но това само можеше да потвърди предположенията му.
Думите й първоначално преминаха през главата му без да оставят никакви следи, просто защото той бе убеден, че тя не е истинска. Въпреки това нямаше как да не забележи колко познато му бе и името й , нефилим - сякаш бе чувал това някъде също, но най-вероятно просто защото е плод на откаченото му въображение, нали така?!

Естествено, че нямаше да й повярва. Бе повече от сигурна, но не знаеше какво да направи, как трябваше да му докаже, че говори истината. И тогава й хрумна единственият начин да му докаже, че бе права. Клери присви очите си срещу него и ги извъртя. Кой знаеше какво му се въртеше в момента в главата, а така силно искаше да разбере и да му докаже, че това, което си мислеше бяха глупости.

Искаше Джейс обратно и нищо нямаше да я спре да си го получи... това бе колкото и егоистично толкова и някак правилно, дали той би направил същото за нея? Дали щеше да се бори докрай за тях, заз да си спомни какво бе всичко между тях преди? Дали щеше да си спомни, че я обичаше, в името на Ангеле всичко това вече бе прекалено, а Валантайн този път щеше да плати накрая с живота си за всичко, което й бе отнел и причинил.

- А също така, забрави да ти кажа, че ако тези руни биват татуирани на обикновен човек, той или ще умре или най - вероятно ще се побърка. - Клери бе много по - бърза, за това преди да е успял дори да се усети, тя вече държеше стилето си в ръка , а другата й ръка бе хванала неговата. А след секунди вече рисуваше руната на кожата му.

- Само нефилим може да използва тези символи и ако ти не си такъв ще умреш или ще полудееш. Ето ти доказателство. - Клери пусна ръката му колкото и да не й се искаше, искаше да го задържи, колкото се може повече, имаше нужда да го усеща около себе си. Присъствието му, това което й носеше то, толкова много й бе липсвало, че сега сякаш не можеше да се откаже от това да го има отново близко до себе си, просто имаше чувството, че ако си тръгнеше щеше да го изгуби отново. За пореден път.

Друго, което я мъчеше, как трябваше да му съобщи, че вече веднъж бе умрял? Че ако тя не бе избрала него сега той нямаше да е дори тук.. тя го бе направила само защото не искаше нищо повече в живота си освен Джейс и сега нямаше да го пусне да си отиде отново.

Не очакваше подобно действие от нейна страна и въпреки инстинкта си за самосъхранение - не успя да парира хода й. Определено бе по-бърза от него, а и все още не разбираше как може да усеща една халюцинация толкова реална, сякаш бе от плът и кръв.
-Какво..?-дори не бе успял да изрече напълно думите си, когато стилито зашари по кожата му, изписвайки един от символите, който самият той рисуваше. Усещането, което премина по него обаче не бе като това от иглата на машинката за татуси - да, имаше болка, но самата болка бе много по-различна. Пък и обикновена машинка не би могла да свърши подобни нещо в никакъв случай. Черният знак, който се появи на ръката му започна да сияе в златисто, а Джейс за пореден път не можеше да повярва на очите си. Дали не сънуваше отново? Може би целият този ден бе сън и за това всичко бе толкова реалистично. След няколко часа или дори минути щеше да се събуди и да разбере, че всичко си е на мястото. По дяволите дано станеше така!
Но нещо му подсказваше, че дори не само да се щипеше, но и да си удари шамар - това нямаше да се окаже сън, от който той да се събуди.

-Как го направи? -Изобщо не се бе замислил над думите с умирането и побъркването, бе сигурен, че нито едно от двете няма да се случи, независимо, че не знаеше защо е толкова сигурен.

-Нефилими, Валънтайн, магьосници и Ангели, какви са тези глупости? -Вече започваше да се ядосва, имаше чувството, че тя го разиграваше, подиграваше му се , използвайки неговото повредено съзнание и навярно й бе доста забавно. -Те съществуват само във филмите и са плод не на нещо друго, а на усилена режисьорска работа..-Не, отказваше да проумее всичко това, може би защото и не можеше да се довери на никого, освен на себе си.

-Спри да си играеш с мен! -Гневът му криеше и капка отчаяние, предизвикано точно от всички чувства, които изникваше, но не можеше да си обясни. Сънищата, по-скоро кошмарите, които винаги го бяха преследвали, чувството, че не принадлежи никъде, дори в собствения си дом. Винаги бе усещал, че нещо от него липсваше, сякаш някой си бе взел парче от личността му, едно изключително важно и голямо парче, без което сякаш оставаше половин личност. Бе правил какво ли не, за да открие нещо, в което е добър, наистина добър, защото дълбоко в себе си знаеше, че има такова. Усещаше, че има поприще и се бе навличал достатъчно неприятности в търсенето му, но то си оставаше неизвестно за него.

-Защо да ти вярвам? -Думите му сякаш предизвикаха някакво удивление у нея. Едва ли очакваше да се налага да отговаря и на този въпрос или смяташе, че никога няма да чуе подобно нещо точно от неговите уста?

-Как да си сигурен, че говориш истината? -Не можеше да следва шестото си чувство, не и за нещо подобно, трябваха му солидни доказателства, които да го убедят напълно в тази небивала история.

Това наистина му дойде като поредния гръм от ясно небе, всъщност той дори вече трябваше да е разбрал, че небето над него е всичко друго, но не и ясно.
И все пак думите й му звучаха напълно логично, поне тези, от всички, които бе успяла да изговори до сега. Защо да не я обичаше? Все пак изглеждаше перфектна, косата й се спускаше като водопад от къдрици, очите й искряха по начин, който подсказваше, че може да запали пожари, а ти с радост би изгорял в един от тях. Какво имаше да не й обичаш наистина? И все пак той не го помнеше, не знаеше какво бяха преживели, нито как бяха стигнали до положението, в което се намираха в момента. Не знаеше какво е любов , до сега не бе изпитвал подобно чувство, не го изпитваше и сега, не можеше да го определи или различи, бе му толкова чуждо, че се опасяваше , че дори когато го изпита няма да го разпознае.

-Съжалявам..-това бе първото, което му дойде на ум. Виждаше го в очите й, може би не бе сигурен за нищо останало, но това можеше да види и не му бе нужно никакво друго доказателство. Можеше да разчете и болката, която се разпростираше в тях поради факта, че не можеше да й върне думите обратно, не можеше да я успокои, да каже, че я помни и всичко може да е като по старому. Реши да й се довери, така или иначе знаеше, че няма нищо за губене. Пък и не можеше да спре да си мисли, че може би има истина в думите й, сякаш нещо вътре в него се опитваше да му отвори очите, но и нещо му пречеше. Имаше хвърлена огромна завеса или по-скоро пелена над него, която не можеше да отметне, а знаеше, че точно там се крие нещо важно и вярно. Ключът към всичко, което някога е искал да разбере, дори да не знае какво точно е то.

-Добре..-Погледът му се върна нейния, определено имаше влияние над него, което го караше да мисли все повече и повече, че всичко това не е съвсем толкова абсурдно, колкото звучи. Сякаш идеално подредения пъзел в съзнанието му до сега започва да се върти, размества и да създава нова картина, но той не можеше да я види - не още. А толкова му се искаше да я зарадва, не я познаваше, дори не знаеше името й, но у него се пораждаше желанието да я успокои, че всичко ще е наред и ще си спомни. Инстинктивно погали лицето й с опакото на ръката си, едва я докосна, може би се надяваше, че това ще му се стори познато и ще започне да проумява безумицата, в която се намираше , но уви - нямаше и следа от нещо по различно от досегашния му живот. Ръката му се върне отново до тялото му, а след това сграбчи ключовете за мотора.

-Ще дойда с теб. -Каза, стискайки метала още по-силно в юмрука си, за да усети хладината им, надявайки се това да отрезви преценката му. -Мотора ми е отвън. -Не знаеше какво друго да каже, за това облече набързо коженото си яке, изгаси осветлението и двамата се озоваха пред студиото. Видя как безпокойствието й се засили щом се озоваха навън, но за това щеше да я попита по-късно, явно имаше много неща, които Клери трябваше да му каже, независимо дали това му харесваше или не.

Джейс извъртя очи, явно Клери го познаваше по-добре от колкото предполагаше в началото, а нещо му подсказваше, че реакцията й всъщност му бе доста позната. Явно наистина загубата на спомени не го бе променила чак толкова. Той последва двете момичета докато не излязоха от някакъв заден вход на ресторанта и останаха сами. Гледката, която след това се разкри пред очите му бе като излязла от някой фантастичен филм. Джейс усети топлотата на ръката на Клери, но бе толкова шокиран от трансформацията, че не успя да отдели поглед от нея, нито да отвърне каквото и да било на червенокоска. Всичко бе толкова объркано, направо с главата надолу - колкото и да искаше да си спомни и да осъзнае, че случващото се не е нищо особено в предвид нещата, които старото му Аз бе виждало - не можеше.
Туко що , пред очите му едно най-обикновено момиче на пръв поглед се бе превърнало в огромен , негостоприемен вълк. Ако Джейс бе обикновен мундан или щеше да припадне или да избяга с писъци, той обаче имаше различни инстинкти, а те не се променяха независимо от спомените - те бяха запомнени от мускулите , от подсъзнание и единственото ,което правеше бе да стои, да гледа  и  в същото време да е готов за атака. Дори не можеше да си обясни мислите, които минаваха през главата му.
След като успя да се съвземе за пореден път днес и след като момичето прие първоначалния си вид той се обърна към Клери, за да отговори на въпроса й.
- И още как . - Погледът му бе объркан, но в същото време дълбоко в себе си съзнаваше , че принадлежеше тук на това място и в това време много повече, от колкото бе принадлежал където и да е в досегашния си мизерен живот.

-Трябва да знам още.. - ръцете му се свиха в юмруци , трябваше да знае кой и защо му бе отнел спомените , искаше да си ги върне, защото съзнаваше колко важни бяха те. Гневът, който винаги се таеше някъде под повърхността му сега кипеше толкова силно, че заплашваше да прелее и да изгори всичко след себе си като вулканична лава. Джейс напрягаше всяка фибра в тялото си, за да сдържи гнева си, макар, че в момента наистина би му олекнала ако удареше нещо. И все пак това нямаше да му даде отговори, нямаше да реши нищо.

-Трябва да ми помогнеш да си спомня..-За пръв път изричаше подобни думи, помощ?! До сега не бе искал ничия помощ, но сега съзнаваше, че не можеше да се справи без нейната. Тя бе ключ към нещо голямо , тя познаваше истинската му същност, знаеше как би действал някогашния Джейс , какъв беше , какво бе вършил , Клери бе единственият му шанс да успее да открие себе си отново, но не знаеше, че реалността никак нямаше да му хареса, че е загубил най-добрият си приятел , че светът е в ръцете на човека, който най-много мрази.